Пи-пи-пиленцееее

За що-годе разумните хора, които виждам всеки ден около мен, последните събития в света не без причина изглеждат класически пример за древното китайско проклятие "да живееш в интересни времена". Изборът на на американски президент, референдумът за брекзит, разширяващите се авторитаристични амбиции на югоизточните ни съседи, емигрантската криза и цялостно деградиралият български политически живот - в лицето на голямото бебе, дето умее само да се мръщи и бърка игрането си с лего с държавна политика, партийната лелка, изпълзяла от кой знае коя миша дупка, зовящия се президент, дето на п***н само свирки не прави - всичко това естествено изнервя важното малцинство от мислещи хора. В тази медийна обстановка е разбираемо отговорът на Европа да остане незабелязан, или по-точно казано, да остане незабелязано колко ефективно е прицелен в мнозинството опасности, пред които стои Европа.

Тоя филм вече сме го гледали

Първият проблем пред Европа е, че е твърде разединена. Това е частично по построение, бидейки създадена по време на студената война под погледа на САЩ и въпреки Русия, които естествено не желаят геополитически конкурент. С времето естеството на интеграцията се засилва, но фактът е, че Европейският съюз е федеративно образувание и разчита на отделните страни за 90% от функционирането си.

Че това не е достатъчно американците разбират още с първата си конституция, която ги изкарва през революцията, но не оставя кой-знае какви инструменти да се изгради общо управление - всеки щат има право на вето по много въпроси, изисква се супер-мнозинство за взимане на каквито и да е решения. Експериментът продължава 10 години, преди да бъде заменен от сегашната им конституция, създала истинско федерално правителство.

Помиярската държава

Вторият сериозен проблем пред Европа, и той е сравнително отскоро, са малкото, но гласно малцинство от държави в които понастоящем властват елити, на които редът в Европа не им пасва, или за кратко наричани в тази статия "помиярски държави".

Първият пример е Великобритания, или иначе казано бъдещото Англо-Уелско Кралство. Великобритания не е от първите членове на съюза, и то не защото не иска - самият Де Гол докато е бил на власт на два пъти налага вето на кандидатурата им, и чак след като се оттегля, получават шанс. Като видим и коя демография гласува на референдума за излизане, виждаме колко прав е бил - възрастните, още с илюзия че са световна империя, и бедните, които гласуват против всичко.

Вторият пример са някои нови членки, водени от политици на които Европейският съюз им разваля далаверите - България, Унгария, Полша. Всяка има собствена причина за недоволство - унгарските политици, винаги недооценени от Европа, флиртуват с руснаците, поляците мразят руснаците, но флиртуват с авторитаризма, а българите, както обикновено правим и двете - хем сме недооценени, хем не правим нищо след 10 години мониторингови доклади от ЕС, които повтарят едно и също - докато северните съседи, които гледаме с балканско подхилкване, не ни изпревариха по всички показатели, хем се мазним на северноазиатската автокрация, докато приказваме колко е зле западноазиатската автокрация.

Общото на двете групи е, че га ядат кифтета ни риват - Великобритания е била нетен консуматор на еврофондове и третата най-бедна държава при влизането си в ЕС през 1974, другите още са си нетни консуматори.

Европейският отговор

5-те сценария на Туск, и най-вече позволението ЕС да продължи да се интегрира по желание, е най-добрият възможен отговор на горните проблеми и адресира базовите проблеми.

Първо, Европа винаги е била на различни скорости - много държави не приемат еврото, Шенгенската зона още не е стигнала до банановите републики, а свободата на словото и демокрацията винаги са били в различен етап на развитие на континента. Така че в този аспект, планът е просто припознаване на сегашното състояние.

Второ, и най-важно, Европа на няколко скорости изолира помиярските държави, като им дава възможността да не се интегрират в аспекти, които не искат, но им отнемат ефективното право на вето. Само че тази интеграция е в интерес на хората в тези държави, така че колко време още помиярските елити ще изкарат на власт, не е ясно. За пример, в България 50% от хората вярват на европейските институции, а едва 25% на нашето правителство.

Трето, голяма част от държавите всъщност искат по-тясна интеграция - Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия, Португалия, Испания и десетките малки държави - а това са мнозинството като икономически и политически капацитет. Увеличената им интеграция ще покаже на повечето европейци колко против техните интереси работят собствените им правителства.

Гледайте кой реве

Основният негативен отпор ще дойде точно от такива помиярски държави, и то от сегашната им политическа върхушка, защото ще отнеме правото им на вето на важни решения. Очаквайте голямото бебе и партийната лелка да реват, а истинските десни политици да си кажат - това е добре за нас и трябва да работим повече, за да ни приемат като равни в ЕС.

Какъв ще е крайния резултат обаче никой не знае.