Днес съвсем случайно попаднах на един филм, който бях забравил че съм гледал преди време. Казва се What the bleep do we know, и развива идеята за връзка между съзнанието и квантовата механика.
Като начало, искам да спомена така тревожната тенденция всяко нещо, което не разбираме, да го наричаме "квантово". То не са хомеопатиците, вода която говори чрез формите на водни кристали, перпетуум мобиле и всякакви други глупости, обосновани пред редовия гражданин като "постигнато чрез квантова ефекти".
Тази тенденция е донякъде обоснована. Въпросните изследователи разясняват как "науката не разбира еди-кой си феномен, ама ние го разкрихме", така разкривайки как те не само не разбират феномена, не разбират дали феномен действително има, но най-важното не разбират ни най-малко как действа науката.
Предмета на тази статийка е едно от любимите ми твърдения, изказани във филма - именно че човешкият мозък не прави разлика между реалността и представата за реалност. Нека наречем това хипотеза.
Някои философи не дефинират еднозначно семантиката и терминологията на разискваното твърдение, според мен от страх че то ще е или тривиално, или грешно. В случая хипотезата е от вида тривиално твърдение.
Последните модели на мозъка показват че той самият на логическо ниво е една сложна биологична невронна мрежа, в която външния свят се представя като входни данни, дейтвията на човек представляват изходни данни. Вътре е една черна кутия и какво се случва не знаем, макар да знаем повече или по-малко как се случва то.
Тривиалността на хипотезата следва от два прости факта. Първо, тези входни данни са единственото, което влияе на мозъка. Второ, мозъка е ограничен като обем. Именно модела, изграден на основа на входните данни е това, което мозъка знае.
Разбира се в никакъв случай тази представа не е целият "реалнен свят" по обективни причини - данните, с които ни залива околния свят няма как да се моделират в невронната мрежа заради ограничения обем на мозъка. Това обаче не пречи на мозъка, отсявайки плявата от данни да получи сравнително прост модел на света, който макар "неверен", дава възможност на мозъка да реагира на околния свят по адекватен начин.
Дотук добре, може би се питате защо статията е в раздел Техника? Защото моята теза е че техниката има нетривиално влияние върху осъзнаването на света около нас.
Първо, както отбелязахме мозъка не съдържа целия реален сват, а само един модел на света. Върху изграждането на този модел естествено единственото влияние е на сетивните ни рецептори. Ако имахме телепатия или други парапсихични способности, тази телепатия пак ще е сетивен рецептор в горния смисъл.
А нашите пет сетива не са съвършенните инструменти които ни се иска да бъдат. Очите ни имат сляпо петно, което обаче мозъка ни не забелязва. Ушите имат свои представи за това какво трябва да се чуе и какво не (пример, японците не различават звуците Р и Л!). За тоновете изобщо не искам да споменавам. Усещането на гумени ръкавици във вода ще ви накара да си мислете че сте мокри, макар да сте със суха кожа. Въобще презумцията ми е че не можем да се доверим на сетивата си, защото сме така "навързани", че да не можем да видим доста неща. Така се развива тезата и на горния филм, а термина който ще използвам по-долу е, че мозъка "не иска да види" това или онова.
И тук се намесва техниката. Ако направим снимка на "дух" и след това не видим нищо на нея, това означава, че духа не се вижда във светлинния диапазон на камерата. Това измества фокуса от твърдението "ние не го виждаме поради несъвършенствата ни" към твърдението "той не се вижда". Ако някой твърди "да, но това е защото мозъка не иска да го види дори на снимката" техниката ни позволява възможността да напишем програма, която да го "види" вместо нас, да направи сравнение с очакваните геометрични характеристики, и да ни каже, там ли е или не е там. Дори мозъка да може да ни лъже, техниката не го може.
Този процес на възприятие качествено се различава от типичния процес на зрение, тъй като освен премахването на слабостта на мозъка да вижда само това, което физически може да види (само в спектъра на видимата светлина), позволява на мозъка да възприеме дори това, което "не иска да види" - в случая призрака.
И това ни измъква една крачка пред бог...
