RSS
 

Моят любим кошмар

02 февр.

... или завръщане от бъдещето. Тече поредния час усърдно решаване на задачи. Часовникът тиктака неуморно, или би го правил, ако не беше цифров от 5 години. Умните студенти решават задачки. Един определен от тях седи и си мисли: какво ли би било, ако не реша задачите? Не че не мога, не че нямам работа, ама това изглежда интересна тема на разсъждения. Това, че не е нова хич не му пречи. Повторението е майка на знанието ... разсъждава той, забравил туше-то, че е и баща на забравянето. А часовникът тиктака ли, тиктака... ако не беше цифров. Но това е лиричен проблем. А историята не само, че не е нова, ами едновременно с това все още не се е случила.

Накратко, тъпо ми е. Надълго ... боли ме сърцето и ми писва от всичко. Почва да ми се струва, че живота е с по-тъп сюжет от евтин порно филм, и също толкова неподатлив на намеса от страна на актьорите. Да, има едно-две повече припъшквания ако актрисите решат да добият желание да разсмиват реалистите, но... тъпо. А знам, че не е така. Къде бъркам?

Предполагам има нещо общо с обстоятелствата на писането - седя си мирно и кротко в кенефа, щракам си с клавишите и си подсмърчам. Вместо, примерно, да се забавлявам. Е, като си знам докъде водят забавленията ми (hint: депресия) ми идва да възприема мястото си от положителната страна - върху тоалетната чиния съм, а не плувам весело в канала. Но от толкова веселост май добро няма да видя.

А точно нещата почнаха да се подреждат. Имаше си към какво да се стремя, и да се движа уверено. Баси, хората винаги ме изненадват. Не мога да кажа "разочароват", щото кой съм аз че да съм разочарован? Толкова съм скучен, че мислите ми отиват във вакуума на космоса за да покупонясват малко. Хайде, това го изтривам, ама ... да, на мен си ми е весело със себе си, ама какво да предложа на другите около мен? Какъв е смисълът на живота, ако не комуникираш с другите, а пък за 'къв &#й да комуникираш, ако нямаш нещо ново да кажеш?

Добре де, досетихте се, че е заради момиче. Но това е само привидно. Просто си мислех, че съм намерил човек, който да е безопасен в смисъл да не ми забива нож в сърцето. Е, може да е опасен в смисъл, че може да ме промени (аз мразя промените не по-малко от всеки друг). Е ... сетете се. Уверен съм, че не е ревност. Предполагам ревност е, ако лаеш наляво и надясно. Предполагам, че трябва и да ревнуваш от някой. Ревност ли е, когато просто ти се иска да си до някой, да правиш колкото можеш ... а в резултат да си (пред)последният на опашката? Знам, не е така, поне логично предполагам, че не е така... поне се надявам да не е така... обаче ... ме е страх да не се окажа прав.

Баси, не знам какво да правя. Книгите препоръчват споделяне. Не знам вече с кого и дали искам да споделям, защото ако го кажа на хората, които винаги са били до мен, ще излезе, че не съм ги послушал (за 71293972939487198751928758-ти път). Може би са прави, ама си мисля, че тоя път не трябваше така да става. Е може да споделя и с другия ... което звучи логично. Но ... по реакцията му изглеждаше, че не успя да долови разкъсването на сърдечния мускул. Не мога да му го натяквам, ако се налага, значи е безсмислено. Шах и мат с пешката.

... и това ми е кошмар, ама ми идва само наяве, за разлика от задачите. Ох, колко ме боли (не е самосъжаление, ама звучи смешно, яко, успя да ме усмихне). Да му го на*#кам на тоя скапан творец, дето е измислил сърцето. Стомаха се успокоява по-лесно.

 
 

Остави коментар.

Идеята на коментарът е да има принос към дискусията или да изразява гледна точка. Коментари, несвързани с темата, както и пълни с обидни или вулгарни думи, както и лични нападки, няма как да допринесат за това и ще бъдат трити.

 

*